Шефа започна да се разпорежда по шевски.Три от момичетата се качиха в колата с която дойдохме, а в другата сложиха момчето на задната седалка ,мен до него, а отпред седна  Шеф и едно ниско момиче, с бретон и къса черна коса
  - Имаш ли нещо да кажеш- попита ме Шеф, без да се обръща
  - Защо ме взехте с вас- не можах да позная гласа си, беше дрезгав и стържеше като стара дървена врата.
  - Защото, ни трябват още хора, а ти ни харесваш...
  -Не си пролича особено- отговорих й
  -После ще говорим-, бяхме спрели пред болница, линейки идваха и заминаваха..
  Свалихме момчето и го завлякохме до едни храсти в градината пред болницата.След това тихичко се измъкнахме на заден ход. Не съм голям разбирач на коли и двигатели, но явно беше, че тези трошки не разчитаха на оригиналните си двигатели, най-малкото факта, че мъркаха като доволни котета сочеше че бяха подобрени и много добре гледани от грижовни майсторски ръце. След време щях да разбера, че тези момичета бяха майсторите на колите,които първата вечер така ме впечатлиха.
  Закараха ме там където се срещнахме и преди да потеглят като ураган Шеф ми каза:
  -Утре в 7 тук и не може да те няма...
  Прибрах се като пияна. Едновременно бях уплашена и опиянена,но бодра, нямах лошия мирис на алкохол, нито забравените впоследствие пиянски разсъждения и умозаключения.
  Но, имаше естествено както винаги едно голямо  НО...